КАКВО Е

Позитивна психология"През последните 10 години, търсейки надеждата за бъдещето, видяхме началото на една наука на Позитивна психология: наука за това, заради което животът си струва да се живее. Оказва се, че може да се измерят различни форми на щастие. Може да се запитате къде сте откъм позитивна емоция, смисъл, поток, спрямо буквално десетки хиляди други хора? Създадохме обратното на диагностичния наръчник по лудостта: класификация на силните страни и добродетелите, която разглежда съотношението по пол, как се определят, как да се диагностицират, какво ги изгражда и какво им пречи. Открихме, че бихме могли да открием причинността на позитивите състояния, връзката между дейността на лявото полукълбо и дейността на дясното полукълбо като причина за щастие."

Мартин Селигман

Позитивната психология е съвременен клон на психологията, който изучава силите и добродетелите, които карат индивидите и обществата да процъфтяват. Позитивните психолози търсят да открият и възпитат гении и таланти и да направят нормалния живот по-задоволяващ, а не просто да лекуват душевните болести.

Позитивната психология е общо понятие, което включва редица теми, фокусирани върху субективните преживявания, психичното здраве и разцвет, поток (потопени в дейностите на живота) от положителни качества и силни страни. Вместо да пита: „Какво не е наред?”, Позитивната психология пита „Кое е правилно?” -   следователно, фокусът е върху идентифициране и мобилизиране на активи, за да се:

- намира начин и помощ за смекчаване на проблемни емоции, когниции (образи, идеи, представи, вътрешната реч на личността) и поведение;

развива личностни умения и увереност за справяне с предизвикателствата на живота;

стимулира и поддържа оптимално състояние на благополучие, баланс на идеално съотношение на положителни и отрицателни емоции и придобиване на опит за своевременно справяне със стреса и проблемите в ежедневието.

От специалиста се изисква да разбере проблемите, да диагностицира симптоматиката и най-вече да намери път към разрешаването й.

ПРИДОБИТА БЕЗПОМОЩНОСТ ИЛИ ПРИДОБИТ ОПТИМИЗЪМ

теория на Мартин Селигман

 

Често в ежедневието общувайки с приятели, познати или дори непознати  прави впечатление позицията от която разглеждат и реагират на проблемите, с които се сблъскват всекидневно. Сигурно на всеки от вас  се е случвало в сивотата и  умората на деня, да се срещнете с оптимист, който с начина си на интерпретация и разрешаване на даден проблем  да ви тонизира и зареди с положителна енергия. Такъв тип хора ни привличат в общуването и често оставаме с впечатлението, че на тях не им се случват беди, че те са успешни във всяко начинание. Тяхна противоположност са “вечно оплакващите се”, тези които приемат, че привличат като магнит всички неудачи. Може би сте си задавали въпроса – вроден ли е начинът, по който възприемаме събитията около нас или се възпитава по някакъв начин? Можем ли да променим своите нагласи?

Песимизмът и оптимизмът са двете противоположни гледни точки на позицията от която  гледаме на случващото се с нас и около нас. Песимистите са склонни да вярват, че неприятните събития ще продължават безкрайно, ще осуетят всичко, към което се стремят и са плод на тяхна грешка. Изправени пред тежки удари в реалния живот, оптимистите гледат на злополуките по точно противоположния начин. Те са склонни да вярват, че пораженията са временни беди, че причините се свеждат само до конкретния случай. Убедени са, че неуспехите не са плод на тяхна грешка, а на обстоятелствата, на лошия късмет или пък са предизвикани от други хора. Такива личности успяват да съхранят душевния си мир след поражение. Изправени пред тежка ситуация, те я възприемат като предизвикателство и полагат още по-големи усилия да се справят с нея. Двата погледа към причинността на събитията водят до съответните начини на реакция и последици. Много и различни проучвания сочат, че песимистите по-лесно се предават и много по-често изпадат в депресия, по-често боледуват. Експериментите свидетелстват също така, че оптимистите от своя страна се справят много по-добре в училище и в университета, на работа и в спорта. Здравето им  е завидно. Те остаряват нормално и страдат много по-рядко от физическите несгоди на средната възраст.

Оглеждайки се около вас, със сигурност ще откриете приятели, роднини или познати, които търпят постоянни провали? Независимо от това, което правят, те преживяват себе си като непрекъснато пропадащи и развиват ниска самооценка и очакване за следващ провал. Чувстват се нещастни и неуверени. Това се отразява върху самоуважението им, върху усещането за значимост на собственото Аз и върху осъзнаването на собствената идентичност. Те започват да вярват, че техните успехи не се дължат на тях, а на случайно стечение на обстоятелствата,  че всичко каквото правят, води само до неуспех. Тези хора преценяват  причините за неудачите, като неконтролируеми и устойчиви, а себе си – като обречени на пълен провал. Това може да ги доведе до конфронтация с другите, до прояви на агресия, до затвореност в себе си. Опитът да се избяга от неуспеха, както и стремежът да се запази себеуважението могат да подтикнат тези личности към себевъзпрепятстващо поведение. Този тип поведение осигурява обяснението на бъдещия неуспех с причини, които не са свързани със собствените възможности и способности. То може да се прояви под различни форми - действия, създаващи препятствия, или твърдения, обозначаващи препятствия за които се приема, че не могат да бъдат контролирани. Зад всички тези действия и изказвания се открива стремежът на Аза да избегне обясненията за неуспехите с вътрешни причини. Когато се изправят пред провал, тези хора се отказват от по-нататъшна борба. Склонни са да приемат всяко неблагоприятно обстоятелство за непреодолимо и бързо се убеждават, че не могат да подобрят своите резултати. Те не поемат отговорност за собствените си неуспехи и не откриват връзката между неуспеха и своето поведение. Не вярват, че нещо може да се промени, тъй като си обясняват неуспехите с външни и неконтролирани причини. Всеки следващ неуспех затвърждава представата им за самите тях като за неудачници. 

Състоянието, в което една личност преживява себе си като обречена на непрекъснати провали се определя от Мартин Селигман, като “състояние на придобита безпомощност”.

Разглеждайки проблемите на безпомощността и начините за засилване на личния контрол, известният американски психолог – Д-р Мартин Селигман – професор по психология в Пенсилванския университет, изгражда интересна и стройна теория за причините пораждащи песимистична нагласа у индивида и начините по които тя може да бъде повлияна.

В основата на явлението песимизъм, според М. Селигман, стои безпомощността. Това е състояние, при което каквото и да предприемем, не можем да променим случващото се с нас. Много неща в живота ни не подлежат на контрол – цвета на очите ни, нашият ръст, природните бедствия и т.н., но съществуват и множество действия  и събития, над които можем да осъществим контрол и да променим, или да ги “предоставим за промяна на друг, например на съдбата” /М. Селигман/. Начинът по който третираме мисловно тази сфера от живота, може да намали или увеличи степента на контрол над различни действия и събития.

Своята “Теория за персоналния контрол”, М. Селигман базира върху две основни схващания –  “придобита безпомощност” и “обяснителен подход”.

“Придобитата безпомощност” е реакция на оттегляне, която е породена от убеждението, че каквото и да направим то ще е последвано от провал.

“Обяснителният подход” представлява начинът, по който тълкуваме настъпващото събитие. Той модулира в много голяма степен придобитата безпомощност.

Как гледаме на причините за нещастията, дребни или големи, които ни сполетяват? Някои хора, онези които лесно се предават, обикновено търсят причината в самите себе си и често смятат, че това ще продължи вечно и определя всичко което вършат. Други, които се съпротивляват и не отстъпват лесно пред препятствията приемат, че несполуките им са плод на обстоятелствата и те бързо ще ги преодолеят. Обичайният начин, по който си обясняваме неблагоприятните събития, т.е. нашият обяснителен подход, е нещо повече от думите, които изричаме когато ни сполети несполука, това е мисловна нагласа, придобита през детството и ранните години  от живота ни. Тя се корени в нашия възглед за мястото ни на този свят, дали се смятаме за ценени и достойни, или за негодни и безнадеждни. Това е основното което ни прави оптимисти или песимисти. Трите основни параметри, според М. Селигман, които характеризират “обяснителният подход” са трайност, обхват и персонализация.

Трайност - временен или постоянен.

Хората, които лесно се предават, вярват, че причините за  неблагоприятните събития, които им се случват, са трайни, те ще продължат да съществуват, винаги ще ги има и ще влияят върху живота им. Тези, които се противопоставят на безпомощността, вярват, че споменатите причини  са временни. Когато мислим за неприятните неща в категориите винаги и никога като тенденции, имаме траен песимистичен подход. Ако разсъждаваме в категориите понякога и напоследък и приписваме неблагоприятните събития на преходни условия, подходът ни е оптимистичен.

Обхват - бива специфичен или всеобхватен.

Докато разглежданият параметър трайност е свързан с време, параметърът “обхват” е свързан  с пространството. Някои хора са в състояние да превъзмогнат бедите и да продължат да живеят нормално дори когато важен аспект от живота им – здраве, работа, семейни или любовни отношения страдат. Други, при неудача зарязват всичко и рухват. Нещата се свеждат до това – когато се натъкнат на провал в една област, хората, които дават всеобхватни обяснения за провалите си, се отказват от всичко, а онези, които дават специфични обяснения, могат да станат безпомощни по отношение на част от живота си, но да продължават да вървят напред. Всеобхватните обяснения водят до безпомощност в много ситуации, а специфичните – само в засегнатата област.

Персонализация - външна или вътрешна.

Когато се случи  неблагоприятно събитие, можем да обвиним себе си /да интернализираме проблема/ или други хора и обстоятелства /да екстернализираме проблема/. Хората които при неуспех обвиняват себе си, като последствие имат ниско самочувствие. Те се смятат за безполезни, некадърни и недостойни за обич. Тези, които обвиняват външни фактори, не губят от самочувствието си когато имат неприятности. Те харесват себе си повече, отколкото хората които се самообвиняват. Обикновено ниското самочувствие се дължи на вътрешния подход за тълкуване на неблагоприятните събития.

Защо се спираме толкова подробно на проблема за обяснителния подход и придобитата безпомощност? Въпросът е интересен поради две основни причини. От една страна, ако вярваме, че причината за нестабилното състояние, в което се намираме  е трайна – глупост, липса на дарба, грозота – ние никога няма да предприемем нещо за да я променим, няма да действаме по посока на самоусъвършенстване. Ако обаче вярваме, че причината е временна – лошо настроение, липса на усилие, наднормено тегло – можем да действаме за да я променим. Обяснителният подход има дълбок ефект в живота на възрастните. Той може да предизвика депресия в отговор на всекидневните неуспехи или да ни направи по-гъвкави и издръжливи. Той може да ни лиши от радостите или да ни позволи да изживеем живота си пълноценно, да ни попречи да осъществим целите си или да ни помогне да ги надскочим. Обяснителният подход на даден човек повлиява начина, по който другите го възприемат, като ги предразполага да работят заедно или против него. От друга страна глобалният подход към нещата се придобива в детството. Оптимизмът или песимизмът, развити като нагласа тогава, остават за цял живот. Всички победи или неуспехи се пречупват през призмата на основния подход и той се превръща в траен начин на мислене. Начинът, по-който майката обсъжда света заобикалящ едно дете оказва влияние върху неговия обяснителен подход. Според М. Селигман, равнището на оптимизъм на майката и на детето е много сходно, както за дъщерите, така и за синовете и не прилича на това на бащата. Това най-вероятно се дължи на факта, че малкото дете се вслушва в думите на човека, който се грижи за него /обикновено – майката/  и е склонно да ги възприеме като собствен подход. Друга значима фигура в живота на малкото дете е първият учител. От начинът на интерпретация на събитията, които той дава и от неговия подход, зависи в голяма степен развитието на състоянието на заучена безпомощност у детето. Запознавайки  ви с тази теория бихме искали да заострим вниманието на родители и учители към отговорността, която всички ние носим за бъдещето на нашите деца.


 

ЕТИКЕТИ